С едно предчувствие останало,
посрещам утрото навъсено.
Пробягват от ъглите хладни
откосите горещи на греха ни...

Ще се завърнеш ли като надежда -
кинжална и метежна пред раздяла? -
С болезнената истина, проглеждаща,
пробола осъзнаващото тяло.

Пердета. Полутъмна стая...
Ликът ти върху мен. Приведеният.
Най-святото, мечтаното причастие
на устни, вплитащи се тайнствено
                                                       и клетвено...

Остави ме самотно бездиханен -
изтръпнал от внезапната обреченост,
за да вървя през толкоз пусти гари
в мъглите на несбъднатата вечност.

Вървя, но движа ли се, сам не зная.
Или насрещно ме връхлитат силуети?!
Случайността отчаяно ме изпреварва -
отнася призрака ти с ветровете...

върховно стихотворение, апотеоз на взривяващата любов!

Благословена да си!

И е най - вече такова, поради перфектните тъжни нюанси, които се запомнят. Този куплет лично на мен най-много ми хареса: " Остави ме самотно бездиханен -
изтръпнал от внезапната обреченост,
за да вървя през толкоз пусти гари
в мъглите на несбъднатата Вечност"

Поздравявам те!

да бъде от лъчи огряно!

Трогнат съм от хубавия ти коментар, Приятелю!

   Дълбоко емоционално любовно предчувствие, изразено с поетичният ти стил... но едно предчувствие не е ли и присъствие някъде в ефира на астралните копнежи...?
   Но аз бих им държал сметка на тези отнасящи Ветрове защото няма такива неща е като случайности... :-))
   Винаги Имаш моите поздравлени, когато пишеш така Младен!
   Лекс

П. Предпазливо коментирам с известно закъснение, когато се е уталожил агресивният интерес на Мразците... :-))

Дълбоко съм трогнат от коментара ти!