Умира вятърът в пустинята от мисли...

Ограбват птиците последните зърна на лятото...

В изсъхнало дърво полагаш мечтите си...

Кристална вода жадуват корените...

Прегърбени сенки те обграждат завинаги...

В сини орбити небето изпява последните песни на ехото...

Красиви дни те отвеждат в тунела на детството...

Бледи лилии докосват челата на надеждите...

Магията на местата, които не достигна

завръща прозрението -

мълния в необятно изумрудено пространство...

Далечината е само полилей от спомени,

надвесен над бездна -

тиха от съмнения...

лишена от материя...

зала за духа -

самотен отшелник

върху шезлонга-остров

на Несбъднатото...

невероятно е! Не подлежи на земен анализ, приятелю.
Но има риск някои плиткомозъчни дами да ти сложат минус, да ти напишат глупост, понеже няма да дораснат до нивото ти и след 10 прераждания. Най- малко!

Докато те осмисли, може да се гътне!

Това е все едно летяща къртица! Поздрав за теб, Роси /най-горе/:

   Докато се вглъбих прочетеното,се съзрях, че и аз там съм приседнал... Да не се стреснеш ако те потупвам по рамото... :-)))
Мислиш си, че отшелнически си се скиташ из звездите със стихотворните десанти, депресантни твои... Ама сложи и една надеждна поанта за спътниците си бе... :-)))
   Добре де без да се лигавя знаеш че приветствам неподражаемите ти поетични предизвикателства Младен!
   Лекс

Твоята съпричастност към написаното от мен е израз на творческа подкрепа. А всеки пишещ знае добре какво означава да има подкрепата на брат по перо и какво е когато си лишен от нея.