Свикнали сме с фразата, че между гениалността и лудостта има голяма прилика. И все пак, в какво се припокриват и в какво се различават тези две понятия?

Гениален ли е лудият и луд ли е гениалният?

За да ви отговоря на този въпрос, уважаеми читатели, ще започна с нещо като дефиниция. А тя е следната:

Нормалният средностатистически представител на вида хомо сапиенс е същество с ограничена фантазия.

В математиката се разглеждат обекти наречени функции с ограничена вариация. Не бих рискувал да правя лирическо отклонение на това място, но повярвайте ми, че между едно същество с ограничена фантазия и една функция с ограничена вариация има твърде много допирни точки. Някои видни педагози /между които Ласло Полгар - бащата на феноменалните три сестри шахматистки Полгар/, считат, че децата ненавършили още три годишна възраст са поливалентни гении. Тяхната фантазия е практически необуздана и тя може да бъде насочвана по всевъзможни траектории, които с помощта на упорит и целенасочен труд застиват към петата година от развитие то на детето в конкретно русло за изява на някаква екстраординарност. Примери в това отношение има не един. Например шахматният гений Хосе Раул Капабланка и Граупера, наченал шаха на четири годишна възраст. Малкият Моцарт в музиката, стартирал на нейната писта на сходна с Капабланка възраст, удивляващ с музикалния си талант и до ден-днешен света, както и много други. Изглежда, че основната причина децата на толкова крехка възраст да обладават изключителна фантазия е тимусната жлеза. Тази загадъчна жлеза е свързана с имунната система, а  оттам и със стареенето. Тимусът бързо започва да закърнява, но ако той можеше да избегне подобно закърняване, то навярно ние нямаше да имаме сигурност за здравето си. С други думи известното пожелание - "бъди здрав!" е и своеобразно проклятие спрямо нашата фантазия. Ако можехме да удържим тимуса си без той да закърнява, но и без да страда имунната ни система, то щяхме да се сдобием с мечтаната формула за безсмъртието. Уви, тази енигма засега не ни е подвластна. Онези от вас, които са гледали филма-приказка, озаглавен "Приказка без край" / "The NeverEnding story"/, вероятно ще си спомнят за костенурката Морла, за вълка Гморк и за чудната страна на Фантазията. Страната на Фантазията е рожба на всички открития и на всяко едно творчество. Много е трудно да се дефинира, що е това Фантазия. За нас е важно да знаем, че и най-малката смяна на нашата гледна точка ни създава лунна пътека към тази страна. Великият Давид Хилберт някога беше казал, че когато човекът няма хоризонт, той има само своя гледна точка. Преобладаващата част от хората биват напъхвани от обществото и неговите разбирания в една единствена гледна точка. Тя по-скоро прилича на подземие от тясното прозорче на което те като едни затворници виждат нищожна част от многоликата вселена. Това е странно и тъжно за проумяване, а най-тъжното е, че същите тези хора са вкопчени в тази "своя" гледна точка и не искат за нищо на света да помръднат от нея. Всъщност геният е човек, който умее да помръдва от гледната си точка и да се разхожда в близост около нея, наблюдавайки света. Така той узнава неща невидими и неподозирани за другите. С други думи геният е човек притежаващ около 1 процент фантазия срещу 100 процента у Бог. Лудият също може да напуска гледната си точка, но при него няма яснота в осъзнаване на видяното. Той не може да извлече нищо ценно от подобно придвижване. В този смисъл лудият не е гениален, но геният нерядко в очите на обикновените хора, като къртици обитаващи подземията на своите гледни точки, изглежда като луд.