Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.12.2017 21:57 - Сънуване
Автор: missana Категория: Поезия   
Прочетен: 870 Коментари: 10 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Животът е лига - светлосиня на цвят,
от брадата на Светия Старец.
Тя капе неспирно: кап, кап, кап - кап, кап, кап.
Не мирише от нея на здравец.

И сънувам огромни - несметни блата -
пада лигата в тях и ги дави.
От погнуса се будя в море суета,
дето името Негово слави.

Пак заспивам - по релси бездънни вървя
към последния изход - тунелен.
Те са пагони на вечността.
Жив зад тях - няма намерен.




Гласувай:
3
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. tikovpisane - Това също ми става от любимите ти стихове!
18.12.2017 22:32
Много е мъдро, т.е истинно. Много хубаво си написал какъв е реалният живот на човека у Бога, и какъв е този на фалшивият живот у Него. Сърдечен поздрав!
цитирай
2. rosiela - Мисана,
18.12.2017 22:34
звучи ми като пророчески сън. На прага между двата свята. Наистина ли си сънувал това?
цитирай
3. missana - Благодаря ти, Влади!
19.12.2017 00:16
tikovpisane написа:
Това също ми става от любимите ти стихове! Много е мъдро, т.е истинно. Много хубаво си написал какъв е реалният живот на човека у Бога, и какъв е този на фалшивият живот у Него. Сърдечен поздрав!


След толкова години, прекарани сред човешката суета и празнота, съм прозрял някои истини. Да перифразирам леко един куплет на Пеньо Пенев, който показа на дело, че поезията на червените курви е нищожна и ялова /под червени курви разбирам поетеските и поетите от тоталитарния период, издали неграмотните си и недодялани римушки/:

"Няма истина, няма лъжа. -
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа. -
Суета, пустота и студено..."

Пеньо е гениален поет! При него няма зимни сеитби и влакове за Черепиш.
цитирай
4. missana - Мерси, Роси!
19.12.2017 00:24
rosiela написа:
Мисана, звучи ми като пророчески сън. На прага между двата свята. Наистина ли си сънувал това?


Аз пиша само в дълбоката нощ, изпадайки в изстъпление на духа. Тогава записвам каквото ми се диктува отгоре:


Нощта неистово заставя ме да пиша.
Да пиша с магмата на демоничната душа.
Магьосник черен вместо мене диша.
Изгаря устните ми с плътен огнен шал...

Душа се, искам да крещя, ала не мога
и само треморно редя на листа бял слова.
Расте в сърцето земетръсната тревога,
набъбват думи-гъби в есенната кал.

Огъвам този свят докрай в една подкова,
държа го в шепите си мъничък - безлик.
Духът-небитие расте - вселените оборва,
надал самотен, метагалактичен вик.

По плочи от галактики пристъпвам
към бездната между живота и смъртта.
Изпразнен от желания изтръпвам,
катеря соло Хребета на вечността.

Под мен тъмнее всичко мимолетно,
премигват оглушели светлини.
Над мен просветва призрачно неземното
и гаснат метеорно земни истини.

Достигам кръг от строги катедрали
по периметър на Великия квадрат,
където мислите са разширяващи се зали
в свещената мъгла - невидим свят.

Назад е невъзможно всяко връщане.
Усещам, губя вече този земен лик.
И всъщност пътят ми е дългото завръщане,
зад хоризонта кратък, към родилен вик!
цитирай
5. rosiela - ВЪЗХИТИТЕЛНО!
19.12.2017 10:03
missana написа:
rosiela написа:
Мисана, звучи ми като пророчески сън. На прага между двата свята. Наистина ли си сънувал това?


Аз пиша само в дълбоката нощ, изпадайки в изстъпление на духа. Тогава записвам каквото ми се диктува отгоре:


Нощта неистово заставя ме да пиша.
Да пиша с магмата на демоничната душа.
Магьосник черен вместо мене диша.
Изгаря устните ми с плътен огнен шал...

Душа се, искам да крещя, ала не мога
и само треморно редя на листа бял слова.
Расте в сърцето земетръсната тревога,
набъбват думи-гъби в есенната кал.

Огъвам този свят докрай в една подкова,
държа го в шепите си мъничък - безлик.
Духът-небитие расте - вселените оборва,
надал самотен, метагалактичен вик.

По плочи от галактики пристъпвам
към бездната между живота и смъртта.
Изпразнен от желания изтръпвам,
катеря соло Хребета на вечността.

Под мен тъмнее всичко мимолетно,
премигват оглушели светлини.
Над мен просветва призрачно неземното
и гаснат метеорно земни истини.

Достигам кръг от строги катедрали
по периметър на Великия квадрат,
където мислите са разширяващи се зали
в свещената мъгла - невидим свят.

Назад е невъзможно всяко връщане.
Усещам, губя вече този земен лик.
И всъщност пътят ми е дългото завръщане,
зад хоризонта кратък, към родилен вик!

цитирай
6. missana - Благодаря ти, Роси! https://www.youtube.com/watch?v=VHkpAcS83PA
19.12.2017 11:46
rosiela написа:
ВЪЗХИТИТЕЛНО!
missana написа:
rosiela написа:
Мисана, звучи ми като пророчески сън. На прага между двата свята. Наистина ли си сънувал това?


Аз пиша само в дълбоката нощ, изпадайки в изстъпление на духа. Тогава записвам каквото ми се диктува отгоре:


Нощта неистово заставя ме да пиша.
Да пиша с магмата на демоничната душа.
Магьосник черен вместо мене диша.
Изгаря устните ми с плътен огнен шал...

Душа се, искам да крещя, ала не мога
и само треморно редя на листа бял слова.
Расте в сърцето земетръсната тревога,
набъбват думи-гъби в есенната кал.

Огъвам този свят докрай в една подкова,
държа го в шепите си мъничък - безлик.
Духът-небитие расте - вселените оборва,
надал самотен, метагалактичен вик.

По плочи от галактики пристъпвам
към бездната между живота и смъртта.
Изпразнен от желания изтръпвам,
катеря соло Хребета на вечността.

Под мен тъмнее всичко мимолетно,
премигват оглушели светлини.
Над мен просветва призрачно неземното
и гаснат метеорно земни истини.

Достигам кръг от строги катедрали
по периметър на Великия квадрат,
където мислите са разширяващи се зали
в свещената мъгла - невидим свят.

Назад е невъзможно всяко връщане.
Усещам, губя вече този земен лик.
И всъщност пътят ми е дългото завръщане,
зад хоризонта кратък, към родилен вик!



Трогнат съм, че в твое лице виждам ближен по дух, който ме разбира и цени.
Поздрав /най-горе/!
цитирай
7. tikovpisane - И това е страхотно стихотворение! Поздрав и за него!
19.12.2017 12:45
missana написа:
rosiela написа:
Мисана, звучи ми като пророчески сън. На прага между двата свята. Наистина ли си сънувал това?


Аз пиша само в дълбоката нощ, изпадайки в изстъпление на духа. Тогава записвам каквото ми се диктува отгоре:


Нощта неистово заставя ме да пиша.
Да пиша с магмата на демоничната душа.
Магьосник черен вместо мене диша.
Изгаря устните ми с плътен огнен шал...

Душа се, искам да крещя, ала не мога
и само треморно редя на листа бял слова.
Расте в сърцето земетръсната тревога,
набъбват думи-гъби в есенната кал.

Огъвам този свят докрай в една подкова,
държа го в шепите си мъничък - безлик.
Духът-небитие расте - вселените оборва,
надал самотен, метагалактичен вик.

По плочи от галактики пристъпвам
към бездната между живота и смъртта.
Изпразнен от желания изтръпвам,
катеря соло Хребета на вечността.

Под мен тъмнее всичко мимолетно,
премигват оглушели светлини.
Над мен просветва призрачно неземното
и гаснат метеорно земни истини.

Достигам кръг от строги катедрали
по периметър на Великия квадрат,
където мислите са разширяващи се зали
в свещената мъгла - невидим свят.

Назад е невъзможно всяко връщане.
Усещам, губя вече този земен лик.
И всъщност пътят ми е дългото завръщане,
зад хоризонта кратък, към родилен вик!

цитирай
8. missana - Благодаря ти, Влади!
19.12.2017 19:38
Хубава вечер от мен!
цитирай
9. lexparsy - Лиго-капно и недосънувано
20.12.2017 07:05
Под брадата бях аз брате,
и чак белег имам си от Кап…
Над Релсите там само капе
и над блато-езерото “Шляп“!
Тъй му викат, че там шляпат
всякакви си там лигочи!
Едни-други все се цапат,
а всеки друг ще пак посочи!

Не по Релсите бе брате,
От лигоч по тях не се отърва!
Синьобрад голяма гад е,
на Небе се все престорва!
Слушай…крачка в ляво, скок,
пак ляво, после пак направо,
в дясно, клякаш, пак и хоп,
на пътечка брат си! Браво!

И не лигави там тревата,
и не с брада е синевата!
Дъжда си капе… кап-кап-кап…
Чак събуди ме…. Майтап…

Надявам се ти е останало малко лигаво чувство за хумор от този сън приятелю...
Щото аз като бях там го прихванах :-)))
цитирай
10. missana - Ами какво да кажа.
20.12.2017 10:19
lexparsy написа:
Лиго-капно и недосънувано

Под брадата бях аз брате,
и чак белег имам си от Кап…
Над Релсите там само капе
и над блато-езерото “Шляп“!
Тъй му викат, че там шляпат
всякакви си там лигочи!
Едни-други все се цапат,
а всеки друг ще пак посочи!

Не по Релсите бе брате,
От лигоч по тях не се отърва!
Синьобрад голяма гад е,
на Небе се все престорва!
Слушай…крачка в ляво, скок,
пак ляво, после пак направо,
в дясно, клякаш, пак и хоп,
на пътечка брат си! Браво!

И не лигави там тревата,
и не с брада е синевата!
Дъжда си капе… кап-кап-кап…
Чак събуди ме…. Майтап…

Надявам се ти е останало малко лигаво чувство за хумор от този сън приятелю...
Щото аз като бях там го прихванах :-)))


Възхитен съм от чувството ти за хумор, Лекс и от поетичното му превъплъщение. Не на всеки е дадено такова остро перо и прецизна мисъл. Поздравявам те, Приятелю и най-сърдечно ти благодаря за вниманието!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: missana
Категория: Поезия
Прочетен: 1406588
Постинги: 1092
Коментари: 7419
Гласове: 1585
Календар
«  Септември, 2019  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30