Виждам горещите факли на дните минават над мене.
Те си играят със моята просеща сянка
и я подхвърлят в пламтящи, стотици самотни видения,
ту ослепяла в стените на мрака след туй я запращат.

Както животът, под сводове ниски затворен,
бавно усеща теглото във своите вени,
без съпротива навежда челото покорно -
търси в очакване нещо последно да вземе.

Но след съня, който с първия утринен лъч опустява,
тихо преследван от краткия бяг на очите,
искам да вярвам, че нещо от мен ще остане,
след като стихне камбанният звън-победител.

Вярвам в съдбата, която отново дарява.
И в светлините завърнати чак до небето.
И до последния залез във слънцето огнено вярвам.
И в невъзможното, станало шепа пръст в него.