На моя инспейс blackjack12, който ми продиктува този текст Отгоре


Кой си? -  се питаш.
Отговор не получаваш.
Има ли смисъл
все така
да продължаваш?
През еднаквостта
монотонен да преминаваш?
Неразбран и от себе си
да оставаш?
По пътека странна се движиш.
Облак те догонва -
в сянката му се укриваш.
Зад гърба на вятъра
завет намираш.
Но и това не ти помага.
Защото пустотата
без цел живее.
Целта себе си не разбира.
Онзи, който се вкопчва
в живота
бързо умира.
Риза съхне най-добре в полето.
Животното се чувства най-добре
в гората.
Залезът пада първо в блатата.
Комари политат към слънцето -
кръвта му изсмукват.
Но това после го разбираш.
След свършилото
началото съзираш.
По мълния кой се катери в небето?
Водата в пясък потъва.
Металът в огън се огъва.
Човекът в пръст се превръща.
Небитието
всичко обгръща.

!!!
Издигам се на пръсти над живота.
Надничам изпод мрачния му ръб.
Лъч светлина извайва пак окото
и става моят влак за дълъг път.
Една вселена пуста прекосявам.
Вселена от замръзнали лица.
Отдавна за мечтите оглушали.
Еднакви, равни - с грима на смъртта.
Къде ме води улеят от мисли
и дефинира ли се лесно друг живот?
В килията на този е амнистия
да си снабден със правото на гроб.
Отчаян от човешката еднаквост,
от липсата на изначална доброта,
съставям уравнение за вярност
към всичко чакащо във пепелта. -
Да се превърне в Феникс и отлитне
към нови и прекрасни светове
и да остави светлата си линия -
едно космическо спасително въже!