Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.08.2020 01:40 - Приказка за две души: Никога достатъчно (1)
Автор: justafairytale Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1793 Коментари: 1 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Бях изминала 20 години, за да стигна до тук. 20 дълги години, след които сърцето ми е на прах, а душата ми отдавна напусна. 20 години, за които обгорения ми десен крак и множеството белези по тялото ми биха разказали невероятна история… Стига някой да ги попиташе достатъчно добре. 

И сега отново съм в начална точка. При баща ми, овдовял след изключително неприятно събитие, разтърсващо живота му - моето раждане. 

Не, излъгах. Не съм в начална точка.

Много зад старта съм. Защото ако преди живях тук като детето му, макар и презряно. Живях като по-лошия спомен за майка ми, по-лошата тайна на сестра ми. Макар, че сестра ми ме обича… Или поне ме обичаше, преди да си замине след много грешно пресмятане на някои промненливи. 

А сега се връщах като победена. Жертвоприношение. Виновната за смъртта ѝ. Виновната за всичко най-лошо, най-противно в живота му.

И щях да си платя цената. И то с лихвите.

До сега не бе имало мъж, който да ме е обичал. Или дори и да е… Тяхната любов се доказа да бъде отрова за мен, не окриляне.

Освен един… Един човек, който може би щеше да ми покаже света, онази хубава част, за която всички разказват. Онази част, която не те кара да се заровиш в алкохол и наркотици, онези малки неща, които ти дават силата да продължиш. Но аз така и не успях да го обикна. Не, вместо това бях влюбена в някой друг, този, който най-силно обичах и същия, който най-силно ме смачка. 

Мина година, от както баща ми ме отвлече. Или както той обича да го нарича - взе си това, което му принадлежи. Сне достойнството ми, така, както свали и кожата от гърба ми, когато първите два месеца живях в мазето му. Докато не ме скърши. Докато не ме накара да пречупя и малкото си останала сила. 

А Рисанд така и не се появи. Отначало вярвах, имах слаба надежда, че щеше поне да ме потърси. Поне да се опита. Но той така и не го направи. Дните минаваха, раните по тялото ми растяха. Белези, които винаги щях да нося със себе си. Тялото ми бе обезобразено. Никога нямаше да мога да работя с него отново. Така че имах само един избор - или да избера смъртта, тук и сега, или… Да се оставя в мощните му ръце, да ме оформи като топла глина и накрая да ме представи на света. Като онази, която се опита да избяга, но така и не успя. Неговата най-голяма победа. 

Зарекох се, че повече няма да потърся Рисанд. О, обичах го прекалено силно, за да го убия. Или да се опитам да му го върна. Просто отказвах да мисля за него. Отказвах да мисля за това, че очакваше дете с прекрасната си съпруга. За това, че аз бях тази, която хвърли всичко за него, винаги съм го правила, била съм дясната му ръка, очите на тила му… И той все пак избра нея. Избра хиляди други, но не и мен. 

Нямаше да му дам честта, шанса да го направи отново. Просто нямаше да мисля за него.

Чух как вратата на спалнята ми се отваря. В този късен, забравен от бога час, единствен баща ми бе човека, който би могъл да ме потърси. Влизаше със същата си, пияна, залитаща походка, която помнех и презирах от дете. От леглото си усещах противния дъх на уиски, който сякаш се изпаряваше около него, витаеше като облак около него. 

Близо 15 година бях проститутка. Но баща ми завинаги ще си остане най-противния мъж, с когото някога съм спала.



Тагове:   за,   приказка,   души,   две,   никога,   достатъчно,


Гласувай:
2



1. siainia - Ако си на дъното
12.08.2020 09:05
С плуване няма да стане,няма да ти стигне времето ...Трябва да се научиш да изместваш съзнанието си.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: justafairytale
Категория: Лични дневници
Прочетен: 61725
Постинги: 33
Коментари: 72
Гласове: 54
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031