Късна вечер в края на септември. Завалява първият есенен дъжд, когато тя тъкмо приключваше с домашните си задължения. Открехна леко прозореца и потрепна от хладния въздух, запъти се към спалнята, извади розовите стари пижами и ги навлече набързо, след което се върна в малката кухня на апартамента и извади една цигара от кутията...  Погледна през прозореца, дъждовни капки напираха да пробият сухата земя и да я размекнат, точно както спомените й нея.
Да през последните години бе далеч от България, от близки и познати, от места със спомени, всякаш избягала от самата себе си, идваше за 10 дни и пак изчезваше, без извинения,обяснения, оправдания и нито следа от носталгия в очите. Изглеждаше всякаш бе преживяла и загърбила всичко, което някога я е вълнувало, възхищение се четеше в очите на хората, които я познаваха от малка,от когато тя беше пълна с мечти-граничещи с лудостта, оптимизъм-достоен за завист,амбиция-за още и още върхове, живот-те мислеха, че знаят, но тя никога не го разказа... докато съдбата не и поднесе поредната изненада и я принуди да се върне в къщи.
    Баща и беше алкохолик от дълги години, по незнайни причини бе настъпила тежка алкохолна абстинеция последвана от страшен алкохолен делириум. Събота сутрин,преди да тръгне за работа си направи  кафе и излезе да пуши, набра номера му и зачака, докато и отговори.
-Какво правиш тате? Как си? - попита със страх. 
-Нищо. Ти знаеш ли кой е при нас в къщи? - неадекватно попита баща й.
-Кой?
-Донесли са на приятелят ти баща му(човекът беше починал 1 година преди тя да се запознае с него)?
-Но, тате?Как така? - попита тя с усилие. 
1-Еми, така са се разбрали с майка ти. Сега лежи тук на дивана.... - продължи да говори той,несвързано.
- Добре. Успокой се, аз ще се прибера утре. - каза, всякаш за него имаше значение,пое дълбоко дъх и му затвори.  Облече се, изми зъбите си и се опита да укроти къдравата коса, която винаги имаше собствено мнение. Излизайки се прокле няколко пъти, че въобще бе чакала до днес,за да си тръгне, затръшна тежката дървена врата и тръгна към хотела в който работеше. За късмет днес бе камериерка и бе от 8:00ч.,имаше достатъчно време за едно капучино и бърз премисъл на ситуацията. Седна на студените стълбите в мрачното и подтискащо мазе, извади цигара, запали я и без да пророни сълза,защото тя отдавна не плачеше, сглоби не перфектен, но оптимално добър план.Тя щеше да работи до 13:00ч. в хотела, след това да пазарува за България, което щеше да и отнеме 30 мин. Трябваше да изчисти един апартамент което беше 4 ч.от времето което, иначе бе недостатъчно, да събере багажа си за около 20 мин., един душ плюс 40 мин.,след това да спи до 23:00ч.(тъй като бе спала предната нощ от 5:30 до 7:00ч.,а пътят беше 1500 км.=15 часа шофиране) ,в 00:00 щеше да тръгне.  Сега трябваше да съобщи на майка си, какво е намислила и как ще се действа,тя бе най-главна при камериерките и зам. управител в ресторанта, но това в момента нямаше никакво значение.
-Добро утро! - каза майка й.
  -Аз тръгвам днес, положението е по-лошо, отколкото си мислех. Ще съобщия на Юлия по-късно, ще свърша всички поети ангажименти за днес и ще пътувам довечера. - изстреля тя,без да дава право, да бъде прекъсвана. -Недей! Ще тръгна аз. - молеше я майка й, но тя бе непреклонна без повече обяснения се качи на първият етаж, като фурия тичаше от стая в стая,последва втория етаж и след като приключха и с него излезе на балкона. Там беше слънчево, въздухът беше чист и понеже бе достачано рано и разполагаха с време, запали цигара, привика Жаклин и обясни какво се случва. Колежката й я обичаше и уважаваше, сълзи бликнаха на момента от очите на шейсет годишната, кльощава жена. Каза й че съжелявава,че я обича, че ще се грижи за майка й и ще я чака обратно. След това тя слезе в малкия офис... въздуха вътре бе застоял, тя почти не можеше да диша, прмигна няколко пъти и забрави за тактичността.
-Аз трябва да тръгна за вкъщи днес.  - не питаше, не искаш позволение, не я интересуваш, заяви просто и точно какво ще направи.
-OK. - беше отговора отсреща, с силно нежелание, сълзи в очите, и увещания за завръщане.
Качи се на последния етаж и започна бавно да работи с майка й и Жаклин. Никой не бе свикнал тя да е тиха, не очакваха, че може да не се смее, шегува, закача и дразни останалите. Стана 12:00ч.,слизат да се хранят, но тя не слага залък в устата,след кратко мълчание обяви, че тръгва, обърна се и излезе. Мина през два магазина, прибра се, започна да чисти, както беше по-план и точно в 16:30ч.приключи.Бригита се прибра, последва сантиментален разговор и двете се разтройха, последните им думи тогава бяха.
-Никога не съм имала работник, приятел и човек като теб. Ще ми липсваш, докато се върнеш.-каза шефката й. 
-Ако не успея да се върна, искам да знаеш, че държа на теб, но живота ни предизвиква понякога да правим неща не точно по наш  избор. - не каза че трябва, че е принудена, че съжелява... Не тя винаги бе горда от себе си и изборите които прави, макар не по желание.  Влезе в банята и когато затвори вратите на душ кабината, всякаш отключи свойте чувства и емоции. Сълзите буквално бликнаха от очите й, тя седна на пода и зарида толкова тихо...След 30 мин. бе изплакала всичката горчивина, излезе и нямаше сили дори да се подсуши. Седна на леглото, докато майка й сабира багаж и след кратък разговор, просто отпусна глава назад и заспа.
  Телефенонен звън я събуди, тя се стрсна и изскочи и това бе края на съня плануван иначе до полунощ. Погледна телефона, 19:30 ч. е, няма да заспя повече, помисли си, но се насили още 10 мин. Оказа се права не заспа и не след дълго стана. 
-Мамо, ще тръгвам. Няма да мога да заспя сега и само ще си изгубя времето, ако чакам до по - късно. - спокойно обясни, обличайки се. 
-Добре. - притеснено отвърна  майка й.  Натовариха багажа в колата и тя тръгна към дома с болка в сърцето за баща си, притеснение за майка си и надежда за леко пътуване.