" Трябва да кажа нещо на морето. Заведете ме при него сутрин, когато е само.“

Костас Монтис

И нищо няма да му кажа на морето...
Мълча отдавна там, мълча дълбоко,
мълча високо, синьо и с отблясъци,

мълча по зазоряване, подобно мида,
мълча,
потъвайки в вълна и посред пясък,
мълча във крясъка на гларус свила се...


Очаквам чайки някой ден.
Награда
за измълчаването на морето.
Очаквам чайка, вместо гълъб, на перваза.
И литнало перо, наместо цвете.

Сутрин е... Сутрин на морето. Слънцето току-що изгря. И е толкова тихо... И аз мълча, и морето мълчи, за миг всичко замира - велико усещане! Даже гларусите спират да крещят, почувствали величието на момента. Уникално изживяване - и феномен, който никой не е разгадал - това замиране на природата миг преди слънцето да изгрее. Но твоето мълчание е друго - по-голямо, поклонническо, обричащо. Обетът ти ще стори чудо - сигурна съм, ще погледнеш някоя сутрин навън през прозореца и ще видиш морето. Прегръдка, Марти!

Морето е красиво, Марта. Има го като тема на много художници.
Поздрави!