Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.11.2016 00:17 - Парадокс за избягването на аза
Автор: missana Категория: Други   
Прочетен: 952 Коментари: 6 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  Колко е преживяното и колко ни остава от него, когато извърнем поглед назад...? Зад мен са отминалите години и в пепелта им намирам твърде малко от онова, което заслужава внимание. Но и то в спомените остава повече с оценката за лошо и хубаво, с усещане за една неяснота, която се губи на малки облачета, несъбрани в смислена идея.
     Като дете с часове наблюдавах влакови композиции, водени от тежки парни локомотиви. Димът от тях се издигаше над полето и известно време запазваше формата си от гъсти кълбета, разширяващи се към небето. Но най-сетне, в един безпричинен миг, се смиваше в пространството и от него оставаха хаотично разхвърляни димни парцалчета. Сега, като се напрегна да припомня и наредя във верига изживяното, виждам колко общо има то с този дим. Всичко е било логично, последователно, но реално погледнато от него са останали няколко безсмислени, отчетливи и болезнени картини, като зрителни пейзажи, заседнали в съзнанието. Този отчетлив и оскъден хаос, макар и да звучи абсурдно, съставлява смисъла и усещането за моя живот. Но си мисля също, че така е и с всеки друг. И когато търся обяснението на всичко това, намирам го във факта, че душата на всеки човек е нещо уникално и този хаос от картини е отпечатъкът, който тя оставя върху стъклото на спомените. Както по обърнатата изпита чаша кафе съдбата очертава фигурките, по които после опитният гадател открива нечие бъдеще, така и по обърнатата назад във времето чаша на паметта се стичат спомените и от тях остават тези няколко невзрачни преживявания, в хаоса на които е заложена душевността на човека. Само сведущият може да чете в този хаос. Всеки има свой свят от хаотични видения, но тези светове се различават едни от други, както пръстовите отпечатъци на ръцете.
     Спомням си как веднъж стоях самотен на една скала край морето. Вълните прииждаха към нея, напомняйки ми самото време. Изникваха сякаш отникъде...А този бряг...И всички останали. Не са ли те часовници - огромни пясъчни часовници...Вълните?! - Да, те са времето! Ето, взираш се в която и да е от тях. Морето се издига и преминава по нея, първоначално като бъдеще, докато стигне върха й, а после като минало...И така - до самия бряг! Не, ти няма да видиш бъдещето - върховете на предните вълни ще ти попречат. Но между теб и близката вълна ще узнаеш нещо...а може би и по-нататък, ако вълната е висока...Или ако си се извисил достатъчно над брега.
     Не са ли именно това моментите, когато на човек му се струва, че светът около него замръзва в странна и позната поза, че вижда познати предмети или лица, че чува познати гласове, но в действителност не се е сблъсквал с тези неща в досегашния си живот. В детството те бяха по-редки, но с течение на възрастта все повече зачестяваха. Сякаш бъдещето, като идея, изпреварва своето материално въплъщение. Сякаш някаква информация за него предшества появяването му. Аналогично в природата гърмът и светкавицата възникват едновременно, но ние виждаме първо ослепителната светлина на светкавицата.
     Тези спомени от бъдещето са най-ярките, най-контрастните. Тяхната яснота остава незасегната от времето, но прави впечатление отсъствието на видима логика в подреждането им. И както многократно ми се удаваше да забелязвам, те бяха картини от различни видове домино. Макар и предхождащи настоящето, тези спомени, ако бъдеха забелязани като едно ясновидство, нямаше да укажат за някой съдбовен момент. Те винаги засягаха периферни събития от екрана на времето. А може би така, извън самото време, по-леките и незначителни неща надбягват по-тежкото и значимо и стигат преждевременно до нас. Точно както от вълната, която се разбива в брега, в паметта ни най-ярък е споменът за нейния гребен...
     Може би тук някъде е скрита тайната на нашето съществуване. През целия си живот човек живее така, че сякаш максимално се отдалечава от себе си.  Във всичките си действия и постъпки той неусетно се замества с околното. Чувства се добре, когато наблюдава като зрител - отстрани, шествието на другите. Предпочита да гледа изявите на смелост като безучастен свидетел, отколкото самият да бъде смел. Понякога се възхищава, дори от прекомерната подлост, но не му стиска да стигне в собствената си подлост докрай. Предпочита да гледа или да слуша нещо, да се занимава с всевъзможни дейности, само и само да не остане за миг насаме със себе си. Точно на тази човешка особеност е разчетена цялата филмова и телевизионна индустрия, струващите милиони пошли произведения на изкуството в скулптурата и в живописта. Не е ли това хитростта на едни да печелят за сметка на глупостта на други?! 
     Бягството на човека от собственото му аз и заместването на този аз с все по-изтънчени контакти с външната действителност, съставлява жалкия смисъл на човешкото съществуване. Паралелно с този процес се развива и процесът на осъзнаване. Човек се чувства все по-нещастен, все по-изоставен, защото дълбоко в себе си, на подсъзнателно ниво, улавя това отдалечаване от своя аз, но въпреки това с мазохистична страст продължава да бъде пленник на инерцията.
     Струва ми се, че отдалечаването от аза и заместването му с всевъзможни видения от външната действителност, е предизвикано от същността на човешката психика. Това е дълбокият извор на страдание, чрез който тя е минирана. Всеки човек през своя живот замества реалното си съществуване с нещо подобно на сън, в който се опитва да бъде подходящ герой. В този сън той деформира своя аз така, че фактически той се подчинява вече на законите на сънообразуването, а не на себе си. Бавното и непрекъснато формиране на този кошмарен сън и постепенното му издигане до единствен смисъл на съществуването, прилича много на работата на Сизиф, който избутва вечно нагоре по склона на планината своя камък. Този камък му пречи, но той не може нито за миг да го пусне, за да не бъде смазан от тежестта му. Всеки човек е един Сизиф, избутващ камъка на своя сън все по нагоре и нагоре - към върха на планината на сътвореното от него съновидение, към края, който е ръба на пропастта, в която камъкът ще падне и шумът ще го събуди. Шумът от падането на водата от водопада на смъртта...Шумът събуждащ ни едва в момента на нашата смърт.
     От известна възраст нататък, човек инстиктивно предпочита да живее чрез спомените си и миналото си, отколкото да залага на своето бъдеще. Това донякъде е разбираемо, защото бъдещето му заприличва все повече и повече на шагреновата кожа на Балзак. От друга страна в миналото се съзира своеобразен уют, защото самите спомени са също заместител на аза. Миналото бавно и неусетно подменя настоящето и го обвива, затваряйки го изцяло в себе си. По-точно, с течение на годините, миналото, което постепенно заприличва на отдалечаващ се свиден остров на хоризонта, на един миражен оазис, се превръща в последната и единствена възможност на човека да избяга от своя аз. То е чистият и неопетнен слънчев кът, далечната родина на нашето начало, където все още сме били тъждествени и верни на себе си, скрило най-съкровената и неподправена част от живота ни - детството. Миналото е символ на отдалечаването ни от това, което вече не можем да бъдем. Затова ние се завръщаме в края на живота си към него така, като че ли се завръщаме при своята съвест!



Гласувай:
4
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. nalia - Живееш с природата и си говориш с нея, Мисана,
12.11.2016 20:41
дали и любовта не е своеобразно бягство от аза, което тя милостиво предлага на човека за да смекчи болката? Неистовият стремеж за сливане, себеотдаване и себезаличаване?
Есето ти е благодатно за размисъл и красиво като планински извор!
цитирай
2. missana - Абсолютно права си, Налиа...
12.11.2016 21:47
Любовта е наркотично бягство от аза. Преди време публикувах в Откровения следното стихотворение, кореспондиращо с прозорливо подетата от теб тема:

https://otkrovenia/bg/stihove/razmisyl-nad-bezdnata

Благодаря ти за толкова интелигентния и фин коментар!
цитирай
3. milady - !!!?
13.11.2016 08:40
това не е верно...
що за авторитет,да говориш в мн. число..
миссаана, живота не е поезия, не е и Драма..
той просто е Себепознаване, опитност..и разгръщане..споделяне..
доста нездраво ми звучиш, извинявай!
бъди здрав /Юлия
цитирай
4. missana - Благодаря за посещението, Юлия!
13.11.2016 11:11
Бях започнал да се притеснявам за теб, защото спря да се обаждаш. Сега поне съм спокоен, че физическото ти здраве е наред. Но ще те попитам за какво точно говориш, когато употребяваш "това не е верно...". Защото не се разбира от структурата на твоето изказване. Имаш предвид, че тезата на есето ми не е вярна, или нещо друго.
цитирай
5. milady - здр. младене, нищо не е верно от това есе..а заглавието е просто еснафски надуто и объркващо
13.11.2016 12:47
айде да не спорим ,кой е по здрав
физически и психически, моля !
аз съм се доказала в Живота,
и в този блог доста отдавна..
жалко за теб,ако все още търсиш своя АЗ..
да не поставям ..диагнози:)
жив здрав,и Успехи !
/както казах вече ,на попрището житейско по средата..


цитирай
6. nalia - И Друг прониква в теб чрез нея...
13.11.2016 14:56
Точно казано, Мисана! Проблемът не е любовта, а в Другия, който не се чувства комфортно със себе си и прокуденият му аз като рак-пустинник си търси подслон и не е по силите на простосмъртен да му го предостави.
Юлия, не е ли досадно това любовно каканижене да дишаш някого, да го накисваш с нежност като облак, за сливане в безвремие и низ от многоточия, които се предполага, че заместват въздишките?
Ясен следобед без пиратски набези ни пожелавам:)
цитирай
7. missana - Щом си се "доказала" пред себе си, Юлия,
14.11.2016 00:34
аз нямам думата. Виж, ако се докажеш и пред мен, тогава ще я поискам.
цитирай
8. missana - Много точно казано, Налиа!
14.11.2016 00:37
Любовта е само една от възможните ситуационни арени, върху които упоменатият феномен за Другостта ярко изпъква.

Желая ти една чисто твоя нова седмица!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: missana
Категория: Поезия
Прочетен: 1380317
Постинги: 1044
Коментари: 7201
Гласове: 1539
Календар
«  Август, 2019  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031