На мъртви плажове в тела-черупки
пълзим към своя връх-мечта.
В оголеното дъно зеят дупки

Намерил себе си, на себе си приличам -
свърталище на тъмни бъднини.
Душата ми е толкова различна,

Аз съм все още на белия свят -
плача, радвам се, даже се смея.
И се радвам, защото съм всъщност богат,

Погалих цветето на мимолетна свежест,
докосвайки го с поглед полужив.
Загнездил се в частица вечност,

Небето горе е студено
тъмнеят в самота звездите,
усмивките са изличени

Иванчо: Тате, кой е най-големият изобретател?
Бащата: Изобретателят на минета, сине!

Пленен от хоризонта, се усмихваш
на миналото - някогашно настояще.
Пулсират още вените с напев излишен.

Приказвам с вятъра, изглежда ми разумен,
дотолкова, че често замълчавам...
Отвеяни са думите изгубени,

Срещнали се двама стари и позабравили се приятели.
В пристъп на откровение единият споделил с другия:
- Представа нямаш какво преживях. Станах импотентен, жена ми ме напусна, а после жените всячески ме избягваха.

В отвесното се раждат богове
и вертикално те се напластяват.
Листото есенно от грехове

Бе странно лято - птиците умряха
забравили внезапно да летят...
Ръцете си докоснати държахме

Животът ми напомня къс от глина.
Душата е затворена от нея.
Неспирен е конвейрът на годините